Един ден в Исландия: театралният фестивал Act Alone в Suðureyri

Разхвърляните из Западните фиорди села са от хубаво по-хубаво. Най-хубавото е последното, което посетих.

Suðureyri

Suðureyri се намира на края на дългия 13 км фиорд Sugandafjörður и има население от близо 300 души. Suður означава „юг“, а eyri носи значението „пясъчна плитчина, провлак“. Рибарското селище, което започва да се оформя като такова едва в началото на 20-и век, е било изолирано от заобикалящите го планини в продължение на десетилетия, като едва през 1940 година се сдобива с планинския път през Botnsheiði. Участъкът обаче е труден и през 1996 година се изгражда 9-километрова система от тунели, която днес свързва Suðureyri с по-малкото село Flateyri, както и с областния град Ísafjörður. Имайте предвид, че тунелът на места става еднопосочен и за да се разминете с насрещното движение, трябва да отбиете в една от специално направените за това ниши. Смята се, че водите на Suðureyri са най-доброто място в страната да се лови камбала и няколко агенции организират риболовни турове, привличайки голям брой туристи през лятото. Нашето посещение обаче не е свързано с рибата, а с театралния фестивал Act Alone, чието откриване е в петък вечер. Осигурен е безплатен автобус за всички желаещи да посетят представленията, който тръгва от Исафьордур в 18:30 часа и се връща обратно след полунощ. Пристигайки в центъра на селото малко преди 19:00 часа заварваме голямо оживление на улица Túngata – тук приемът на гостите се случва под все още топлите лъчи на слънцето, безплатният бюфет предлага панирана треска с ориз и зеленчуци в пластмасова чиния, а дрескод няма. Първата постановка започва в 20:00 часа, но ние с Матю и Мартин решаваме да я пропуснем и вместо това да използваме времето преди късния спектакъл, за да разгледаме селото. Къщите тук са по-скоро малки, дори и двуетажни, като почти всяка е снабдена с пристройка за сушене на риба, а вместо паркиран автомобил, до оградата често си почива някоя лодка. Две пресечки ни делят от водата и смарагдовите планини, плавно издигащи се над нея. Миризмата от фабриките за обработка на риба привлича чайките и малко по-нататък намираме една от тях в бедствено положение – със закачена за човката кука. Не знаем как да ѝ помогнем, без да я нараним повече, но в този момент от съседния гараж излиза огромният джип на спасителната служба. „Здравейте, ами такова, тук една птица си е закачила клюна…“, казва Мартин. Мъжът ни поглежда навъсено през прозореца, измърморва нещо и потегля. В момента, в който сме готови да се възмутим на това толкова нетипично за исландците поведение, джипът рязко обръща, спасителят слиза и за секунди маха куката. Усмихва ни се широко и ни пожелава лека вечер, а от чайката вече няма и помен. Продължаваме нататък към малката бяла църква със зелен покрив и с прозаичното име Suðureyrarkirkja, която се намира в съседство с другите две важни институции във всяко едно исландско село – училището и басейнът. Наоколо буквално няма никой друг освен нас, ако не броим една дузина шумни патици, които стават свидетели на детинските ни изблици да се люлеем върху гуми. След като и това занимание ни омръзва, тръгваме към края на селото, където се намират няколко жилищни блока. Слънцето е потопило фасадите им в оранжево и дори леко олющени и занемарени, те пак са някак симпатични. Излизаме на шосето и поемаме обратно към пристанището, но за малко се отбиваме по една издадена навътре във водата пътека – в края ѝ се намира платформа, представляваща нос на кораб, завършващ с метална фигура на жена. От надписа разбираме, че се нарича Markúsína и е поставена там през 2008 година като символ на всички моряшки съпруги, чакащи своя любим да се завърне. Времената обаче са се променили и примерът за това се появява в образа на мъж с малко дете, които се качват на платформата до нас. Заговаряме се и ние казваме, че сме тук заради фестивала, но чакаме да стане време за втората пиеса. Той отвръща, че жена му го е изпратила да поразходи детето, докато тя в момента е на представление. А през това време момчето хвърля въображаема въдица в тъмнеещите води и ни разказва за невъобразимите животни, които се хващат на нея. Във фиорд като този е спотаено толкова много вълшебство, че нищо чудно розовият крокодил наистина да съществува.

Всичко е по-хубаво със сметана

Завесата се вдига и пред нас стои приведена мъжка фигура, облечена с груби, износени, кафеникави на цвят дрехи. „Það er allt betri með rjóma“, е мотото в живота на бедния исландски фермер Гисли, изигран от основателя на фестивала и негов арт-директор, актьорът Elfar Logi Hannesson. Театралният фествал Act Alone се провежда от 2004 година насам, а всички представления са моноспектакли. На официалната фейсбук страницата на събитието могат да се видят снимки от откриването през 2017 година, за което ви разказвам сега, както и кратко видео, защото моите материали са доста оскъдни и с компромисно качество. През 2019 година датите на провеждане са 8 – 10 август, така че запомнете ги, ако имате път към Исландия. Самият фестивал е безплатен за зрителите, а участие в него могат да вземат артисти от цял свят, като освен театрални постановки, в последните години има и музика, танци, поезия. Провежда се в сградата на единствения театър в Западните фиорди – Kómedíuleikhúsið, съществуващ от 1997 година. Обстановката, обаче, съвсем не е официална и като всички останали, ние също минаваме през съседното кафене за чаша горещ шоколад/чай/кафе, преди да влезем в залата. Гвоздеят в програмата е представлението на Elfar Logi Hannesson – Gísli á Uppsölum, което започва точно в 22:00 часа. Кой е всъщност героят на пиесата Гисли? Цялото му име е Gísli Oktavíus Gíslason, роден през 1907 година и починал на 31 декември 1986 година – фермер и единствен жител на западната област Selárdalur. Гисли става известен в цялата страна, след като журналистът Ómar Ragnarsson снима документален филм за него като част от предаването си Stiklur (stikla е специфична дума, обозначаваща камъни, които се показват над водата и образуват брод през река). Филмът Gísli á Uppsölum е излъчен на Коледа през 1981 година, а самотният фермер става толкова популярен, че историята му се превръща в сюжет на няколко книги и на пиеса. Гисли е колкото типичен исландец, толкова и събирателен образ на онези изчезващи хора, за които земята е на първо място. Животът му е прост и лишен от суета, а сметаната в кафето е единственият лукс, който той познава. Гисли живее в Западните фиорди, но без усилие би могъл да живее и в Северозападна България или на всяко друго подобно място. Историята му предизвиква смях в публиката, но идеята на пиесата е далеч от това да иронизира образа на Гисли. В края всички са на крака. След като аплодисментите приключват, по-голямата част от зрителите, в това число и ние, се насочва към близката детска площадка, където в 23:15 часа ще има поезия на свещи. Буквално, защото белите нощи стават все по-къси, а уличното осветление не е достатъчно. Писателката, драматург и актриса Eyrún Ósk Jónsdóttir представя книгата си с поезия Góðfúslegt leyfi til sígarettukaupa („Любезно съгласие за закупуване на цигари“ – преводът е мой, а не автентичен) на борда на стара лодка, превърната в място за игра. Определено не става въпрос за скучно четене на поезия, а за мини спектакъл с много чувство за хумор. Затова вместо да намаляват, хората през следващите 30 минути се увеличават. В стиховете се разказва за лъжите, които възрастните казват на децата, а думите ѝ са искрени и безпощадни. Тази вечер смехът и тъгата вървят ръка за ръка и ни изпращат обратно до автобуса, който потегля за Исафьордур малко преди полунощ.


Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.