Зимна Канада: водопадите Ниагара

Разказ за едно пътуване в 6 части, 2 провинции и 1 автомобил 

 

Началото често е трудно…

Началото на нов пътепис, началото на ново начинание по принцип и началото на това пътуване в частност. Разбирам го, когато пристигам на Терминал 2 и виждам на електронното табло, че полетът на BA, с който трябва да стигна до Лондон, за да се кача на самолета за Торонто, закъснява с цял час. Все пак късметът ми работи, защото ми предлагат полет на LOT през Варшава, който пристига дори малко по-рано от онзи изпуснатия – точно в 20:20 часа на 27-и декември 2017 година. Посреща ме с опакован в цветна хартия мек пакет и с думите: „Днес обявиха, че страната е обхваната от екстремен студ, и реших да ти донеса един от коледните подаръци предварително“. „Ами, колко студено да е, то и в София имаше -20 градуса през януари“, отвръщам небрежно аз, докато вървим към паркинга. Да, ама не съвсем. В София няма windchill, а аз все още си нямам идея как се усещат въпросните -20 градуса тук. В колата, пакетът в скута ми се превръща във вълнен шал, който се превръща в одеяло, докато чакам седалката да се загрее. Градът блести със светлините на милиони коледни елхи, Торонто от 21-вия етаж.

…но винаги възможно

И така на следващата сутрин се събуждам на място, което до преди няколко месеца не смятах, че ще посетя в скоро време, да не кажа изобщо. „Първата закуска в Канада трябва да е от Тими“, така ми казва, преди да нахлупи вълнената ушанка и да излезе навън при – 22 градуса, за да ми купи кафе. Въпросното кафе от най-популярната канадска (първоначално, вече американска) верига за бързо хранене Tim Hortons има ужасен цвят и още по-ужасен вкус, но ще си го изпия цялото. Бейгълите са с крема сирене и бекон, а Майлс „Тим“ Хортън е изиграл 24 сезона като защитник в националната хокейна лига, преди да загине в автомобилен инцидент едва на 44 години. Колко обичана е веригата заведения от канадците си проличава от факта, че между 2007 и 2012 година има филиал на Tim Hortons в канадската военна база в Кандахар, Афганистан. Докато закусваме, се консултираме с прогнозата за времето за следващите дни – студено ще бъде всеки ден, но ясно и без превалявания ще бъде само днес, така че трябва да използваме момента и да отидем до Ниагара. Не знам дали има българин, който може да произнесе това име, без да се сети за Алеко Константинов. Аз, разбира се, не правя изключение – в главата ми водопадите и Алеко са неразривно свързани от първия път, когато прочетох точно това описание на Ниагара през една лятна ваканция преди 15 години. Десетилетие по-късно пак той, заедно с Кнут Хамсун, ми помогна да си напиша дипломната работа, отново с „До Чикаго и назад“ и времето, което прекарах в четене на всичко свързано с него, го превърна в любимата ми българска личност от новата ни история. Да видя Ниагарския водопад още на първия ден и да повървя там, където може би самият Алеко е стъпвал, е много специално събитие за мен и с нетърпението на дете се качвам в автомобила. Чистачките се справят трудно с наслоените върху стъклата сняг и мръсотия, но пътят е чист, а небето е още по-чисто. Небостъргачите от двете страни на моста блестят под слънчевите лъчи, а в далечината се издига кулата CN Tower. Торонто е сиво-син, направен от стъкло и желязо град.

Градът Ниагара…

… е на около два часа и половина път от Торонто и има около 90 хил. души население. Lonely Planet (с помощта на чиито пътеводители организирам всяко пътуване от 2015 година насам) ни съветва да използваме паркинга срещу киното, който струва 5 долара за цял ден и е на 15 минути пеш от водопадите. Виждайки високата 160 метра кула Skylon Tower отсреща, нямам търпение да извадя фотоапарата и да поснимам. Правя го без ръкавици, защото моите останаха в София, а неговите, които взех назаем, са ми големи и студът лесно се промъква в тях. Вятърът, идващ от реката, умножава усещането от минусовите температури по две и ръцете ми започват да почервеняват. От този момент до края на деня всяка снимка е премерена, а любимото щракане с камерата вече не ми е приоритет. Разбира се, по улиците забелязвам доста хора без шапки, шалове и ръкавици, но аз не съм авантюристично настроена, а и си харесвам пръстите, ушите и даже леко големия нос. Ако пътуванията ми до Исландия ме научиха никога да не подценявам атмосферните условия и винаги да имам няколко слоя дрехи върху себе си, то първият ден в Канада затвърди това убеждение, като добави, че е съвсем неуместно да си правиш шеги със студа. Слагам качулката върху траперската шапка със заешка кожа (която също получих на заем тази сутрин), увивам вълнения шал около каквото е останало от лицето ми, прибирам ръцете си обратно в ръкавиците и пъхам свитите юмруци дълбоко в джобовете на якето, където ще останат през 95 % от времето. Приличам на абсолютен мъпет, но това го разбирам едва вечерта, когато преглеждам малкото снимки на които ме/ни има. Тръгваме по една от по-големите улици, а от двете страни се редят лъскави, кичозни хотели и евтино изглеждащи казина. Повечето заведения са празни, музиката, идваща от тях, е увеличена като за дискотека, а механични гласове от мегафони рекламират една или друга атракция, която не бива да се пропуска. „Ниагара е може би най-американският град в Канада„, ми казва той в отговор на моето учудване от това колко повлияно от масовия туризъм изглежда всичко. Това първо впечатление обаче бързо губи значение, защото излизаме на алеята, разположена по продължението на река Ниагара – Niagara Parkway. Самата река е дълга 58 километра и свързва езерата Ери и Онтарио. А там, разделени от парчето земя Goat Island (букв. „островът на козите“ – наречен така от британския заселник Джон Стедман, който настанил на островчето добитъка си, за да го предпази от вълците), се намират водопадите. Няма такава радост, за малко даже забравям студа.

Водопадът Ниагара…

… трябва да се види през зимата. Сигурна съм, че през лятото гледките са страхотни – жълто слънце и зелена трева като върху детска рисунка. Но стотиците нюанси на бялото в снега, в леда и във водата, отразяващи лъчите светлина, създават една друга, още по-пленяваща картина на водопада. Успяваме да я видим отблизо благодарение на атракцията Journey Behind the Falls (работно време през зимата: всеки делничен ден от 09:00 до 17:00 часа, в събота до 19:00 часа, а в неделя до 18:00 часа; вход през зимата: 13,15 долара за възрастни и 8,55 долара за деца) – входът е през Table Rock Welcome Center, в който буквално има всичко. Няма опашка на касите за билети, а посетителите са очаквано малко. Спускаме се с асансьор на 38 метра до подножието на водопада, където 130-годишни тунели ни извеждат до няколко места за наблюдение. Най-външната и издадена над самата река площадка е затворена през зимата, но дори и по-горните нива предлагат достатъчно добър изглед към падащите води. Огромната, неописуема сила на водопада не му позволява да замръзне напълно, дори в извънредни условия на студ като тези, но това се е случвало веднъж през 1848 година, когато ледът напълно спира водата. Тънък сърп дъга се показва от мъглявината, причинена от силата с която водопадът се излива върху огледалната повърхност на реката и милионите водни капки, устремили се обратно нагоре. Това е едно от онези места, на които няма значение колко дълго ще останеш – винаги ще ти се струва прекалено кратко. Ние прекарваме около половин час, който ми стига единствено за това да си пожелая отново да се върна при Ниагара. На излизане от посетителския център минаваме през магазина за сувенири – десет минути, в които да се стопля и да взема дежурните магнити (4-5 долара) и малка книга с фотографии на водопадите (10 долара). Събрали малко топлина за из път, излизаме отново навън.

В множествено число

Тъй като водопадите са три, трябва да прекъсна разказа за малко, за да ги спомена поотделно: точно до стоманения мост Rainbow Bridge, свързващ градовете Niagara Falls, Онтарио (Канада) и Niagara Falls, Ню Йорк (САЩ) се намират American Falls („Американските водопади“, високи 56 метра и широки 275 метра) и по-малкият Bridal Veil Falls (букв. „булчински воал“, висок 56 метра и широк 12 метра), получил името си от хилядите младоженци, които посещават водопадите по време на медения си месец. Според легендите и според Lonely Planet братът на Наполеон поставя тази мода, когато води съпругата си на сватбено пътешествие до Ниагара. Тези два водпада са от американската страна, но всъщност се виждат фронтално от канадския бряг на реката. Основният водопад обаче, който всички си представят под името Ниагара, е канадският Horseshoe Falls (букв. „подковата“, висок 53 метра и широк 820 метра) – образувал се е преди 10.000 години, когато ледниците започват да се топят. Разбира се, историята на водопадите може да се допълни със стотици факти от геологията, хидрологията и популярната култура, но за тях трябва да потърсите по-добър източник от прилежащата статия. Аз мога да ви разкажа единствено колко хубаво е да се види водопадът, когато слънцето вече клони на запад и небето розовее. Стигаме до самия ръб, където огражденията на площадката не позволяват да се отиде по-нататък, но това не е и нужно. Мощта на водопада се усеща с всяка вълна, която се спуска надолу, а пръските вода се разнасят наоколо от вятъра. Оставаме вгледани в това така съвършено творение на природата достатъчно дълго, за да не си спомняме вече за топлината от магазина. Но е трудно да обърнеш гръб на Ниагара просто ей така и да си тръгнеш, защото очите са ненаситни и искат да гледат още и още.

Ниагара от сутрин до вечер

Или както е в нашия случай – от предиобед до надвечер. Заради студа и заради моето (полу)справяне с него. „Другият път ще отидем до селцето Niagara-on-the-Lake, много е хубаво за разходка през пролетта“, обещава ми той, когато решаваме, че е време за тръгване. Спираме за кратко в Tim Hortons от другата страна на пътя (независимо къде в Канада се намирате, винаги ще има един Timmy наблизо, ресторантите на територията на страната са около 4.000) – този път латето е сравнително прилично, но поничката е страховито сладка. Когато излизаме от заведението, навън вече е тъмно, а водопадът от бледо-розов е станал цикламен. Още през 1925 година водопадите започват да бъдат осветявани, а днес това се прави с цели 21 прожектора. За съжаление ефектът не е точно „уау“ и когато цикламеното преминава в неоново оранжево, се отказваме от гледката и тръгваме обратно към паркинга. Разбира се, целият град е потънал в неон, а механичните гласове продължават неуморно да подканят посетителите към едно или друго забавление. Сякаш водопадите сами по себе си не са достатъчни. А те са повече от това. Превърнали са се в символ на красотата и величието на природата и на човешкия стремеж към тази красота още през 1893 година, когато изпод перото на един млад писател излизат думите: „Не съм любил и не зная какво сеща човек, като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов, какво чувства той при първото произношение на взаимност; не съм се женил и не зная какво сеща момъкът, като отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот… Но зная, че когато нашият файтон потегли към водопадите, мене ме обхвана до такава степен нервозно вълнение и нетърпелива жажда, щото, ако в този момент се отвориха небесата и св. Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз би му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!“


3 thoughts on “Зимна Канада: водопадите Ниагара

  1. […] в градчето Ниагара, което е скромно описано от мен в Зи... https://itinerariumvitae.com/2018/03/09/%d0%be%d1%82%d0%b0%d0%b2%d0%b0
  2. […] да се подценява са вината (особено тези от региона на Н... https://itinerariumvitae.com/2018/03/18/%d0%ba%d0%b8%d0%bd%d0%b3%d1%81%d1%82%d1%8a%d0%bd

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.