Връщам се тук след цели 3 години отсъствие. Чувството е като това да се върнеш вкъщи. Сякаш имам неспирна поредица от дежа-вю и никога не съм напускала града. Сега се радвам да се върна, дори и за малко. Толкова много любими места, а толкова малко време да видя всички. Най-добрата ми приятелка, Марина, ме оставя да избера маршрута за този следобед. Хващаме U3 в посока Ottakring и слизаме на Stephansplatz. Катедралата Stephansdom продължава да се издига спокойно и величествено над тълпите хора, пъплещи по Kärntner Strasse. Всичко си е там – дебелите чичковци с барокови костюми, предлагащи билети за опера, каретите и миризмата на конете, уличните ремонти и шумът. Две нови и лъскави сгради са изникнали на ъгъла. Спускаме се надолу към Schwedenplatz, а точно преди трамвайните линии ни очаква едно от любимите ни места за сладолед Castelletto. Следобедът става все по-горещ, а сладоледът никак не помага срещу жегата.
Единственото решение е да слезем по стълбите към Donaukanal, който през лятото се превръща в цветна градина, изпъстрена с графити и редица заведения с шезлонги и речен пясък. Нашият избор е Figar macht Urlaub – едно от четирите заведения от веригата Figar. Дървен под, дървени маси, гледка към реката и страхотно Cafe Latte. Така животът е повече от хубав, чудя се защо толкова много исках да си тръгна от Виена. Марина ме агитира да зарежа всичко и да се върна отново тук, а аз гледам реката и си мисля за онзи виц, в който се казва как общото между демокрацията и Дунав е, че и двете идват от Запад, но само минават покрай България. Водата е мътна, а клоните на дърветата едва се помръдват от вятъра. Всички детайли, на които преди не съм обръщала внимание, се разкриват един след друг пред очите ми и се вкопчват в обектива на фотоапарата. Наоколо цари ненарушимото спокойствие на Виенския вторник. Ще дойда пак, скоро, обещавам.
