Един ден в Португалия: замъците на Синтра (част 3)

В последната част от разказа за Синтра ви разказвам за втория ден, който прекарахме в скитане из гористите му хълмове и в разглеждане на замъците му, излезли като от приказка на Шарл Перо

По хълмовете на Синтра с автобус

И през втория понеделник, който сме отделили за Синтра, стигаме до там с влак – подробното описание на пътуването от Лисабон, може да прочетете в първата част на пътеписа. Този път обаче се нареждаме на опашката за автобус 434, чийто маршрут включва Замъка на маврите, Националния дворец „Пена“ и Националния дворец в Синтра – билетът е еднопосочен и струва 5,50 евро. Особеното при тази линия, за разлика от автобус 435, е, че дворците могат да се посещават само по реда на спирките – ако не се слезе при Замъка на маврите например, който се намира преди Националния дворец „Пена“, то билетът не важи за още едно завъртане по същия път. Първият автобус тръгва в 09:15 часа, а последният от дворец „Пена“ е в 20:05 часа, като за качването от първа спирка на гарата чакаме около половин час. Билетите се купуват от служители, които минават подред през чакащите на опашката и така се избягва допълнителното забавяне при качването. Автобусът обикновено е претъпкан, но е на интервал от 10-15 минути, който в пиковите часове на движението може и да се удължи. За толкова малък град, трафикът в Синтра е доста голям, а тесните пътища, по които разминаването на две коли се случва само със спиране, допринасят за забавянето. Други алтернативи за придвижване освен споменатите автобуси 434 и 435, са hop on hop off автобусът, който също тръгва от гарата и е с цена 18 евро, както и тук-тук количките и кабриолетите, които могат да се хванат от всяка точка на града, а цената им се договаря на място, като обикновено пада до 5-10 евро на човек с напредването на деня.

Castelo dos Mouros

Основният поток от пътуващи в автобуса изненадващо пропуска спирката на Замъка на маврите (Castelo dos Mouros, работно време всеки ден 09:30 – 20:00 часа през лятото и 09:30 – 17:00 часа през зимата, вход 8 евро), а ние пропускаме чакането на касите, защото билетите са взети предварително. Въпреки, че още няма 11 часа, слънцето вече е доста силно и сенчестата пътека, по която поемаме, е истински прохладен зелен оазис.

След около десет минути вече сме пред главната порта на замъка, до която се намира параклис, датиращ от 12-и век. Няколко запазени фрески все още украсяват тавана, а пространството е превърнато в изложбена зала за археологическите находки от замъка – керамика, метални съоръжения, части от украшения, глинени съдове. Самият замък е издигнат през 8-и и 9-и век или периода на Al-Andalus и арабското господство над Иберийския полуостров. През 12-и век замъкът преминава в ръцете на първия крал на Португалия – Афонсу I, който го преустройва и заселва с постоянен гарнизон, но през следващите векове значението му като военно укрепление намалява прогресивно и така замъкът бива напълно изоставен през 16-и век. Голямото земетресение от 1755 година засяга стабилността на стените и почти разрушава параклиса, а до началото на 19-и век кулите на укреплението са се превърнали в руини. През 1840 година Фердинанд Сакс-Кобург или Фернандо II, който е принц-регент на Португалия в продължение на две години, придобива голяма част от земите над Синтра, и се заема с възстановяването на замъка, както и със строежа на великолепния дворец „Пена“. През 1995 година замъкът, заедно с останалите дворци, е включен в списъка на културно наследство на ЮНЕСКО.

Преминавайки външните стени и портата на замъка, буйната зелена растителност бавно преминава в по-ниски храсти и цветни лехи, за да отстъпи място на каменните блокове, над които се издигат дългите 156 метра вътрешни стени на укреплението. Разхождаме се по тях до най-близките наблюдателни кули, а в подножието на хълма се виждат именията и замъците на Синтра. Хоризонтът стига чак до Атлантическия океан, като особено добър изглед се открива към Кинта да Регалейра и към Националния дворец в Синтра, за които ви разказах в предишните две части на пътеписа. Именно гледката от тясната пътека върху вековното гранитно укрепление е това, което прави посещението на замъка поне пожелателно, ако не и задължително. Разходката ни тук трае общо около 40 минути, след което се връщаме обратно на спирката, за да продължим към най-известният от дворците на Синтра.

Palácio Nacional da Pena

Имаме късмет, защото автобус 434 пристига почти веднага и малко преди 14:00 часа сме пред Национален дворец „Пена“ (Palácio Nacional da Pena, работно време всеки ден 10:00 – 18:00 часа, вход 13,50 евро), пред който буквално гъмжи от хора и всякакъв вид превозни средства, търсещи клиенти. И докато при Замъка на маврите няма големи опашки на касите, то тук предварително закупените билети определно ни спестяват дълго чакане под все по-горещото слънце. Влизаме веднага зад стените на парка и прекарваме спестеното време в кафенето до входа – разполага с тиха сенчеста градина и различни неща за хапване. Спираме се на местния специалитет queijadas de Sintra (малки сладки пайове със сирене и канела), както и друга популярна португалска улична храна – bifana (сандвич с печено свинско месо). Убедена съм, че това не е най-доброто място, където да опитаме и двете неща, но предвид това, че си тръгваме след ден, е добра алтернатива изобщо да ги пробваме. След 30-минутната почивка тръгваме към двореца – пътят към него е асфалтиран и равен, но е по-дълъг, отколкото ни се иска, и започваме да завиждаме на пенсионерите, ползващи влакчето, което обикаля парка. Все пак на завоите се намрат сенчести пейки, на които посядаме за малко. Наоколо се разпростира гора, която обхваща 200 хектара. В един момент обаче през тъмнозелените клони на дърветата започват да се показват цветни петна – жълти, червени, сини и лилави, които с всяка следваща стъпка добиват очертанията на стени, кули, арки и куполи.

Спираме за малко пред извитата външна порта на двореца, за да си поемем дъх и да го погледнем – ярките цветове и струпаните една върху друга кули и тераси с хиляди орнаменти придават бутафорен на пръв поглед вид, но колкото повече очите свикват с това изобилие на форми и багри, толкова повече се забелязва единството в многообразието. Строежът на двореца е започнат през 1836 година върху основите на параклис и манастир от XV век (манастирът бива разрушен по време на голямото земетресение от 1755 година, но параклисът остава незасегнат), и е завършен през 1854 година. Негов архитект е Wilhelm Ludwig von Eschwege, но арките, минаретата, назъбените кули и подвижния мост се раждат във въображението на принц Фердинанд Сакс-Кобург. Същият е велик магистър на Ордена на розенкройцерите, затова запознатите с материята могат да открият многобройни масонски символи да красят стените на двореца. Вътрешният вход е през прохода на декорираната с каменоделска резба Арка на тритона, по която се извиват лози, корали и мидени черупки. След смъртта на Фердинанд, дворецът е наследен от втората му съпруга, но малко по-късно тя го продава на крал Луиш. През 1889 година дворецът е закупен от държавата, която го класифицира като национално наследство и го превръща в музей. Освен че е включен в списъка на ЮНЕСКО, през 2006 година дворецът „Пена“ е избран и като едно от „седемте чудеса на Португалия“ след общонародно допитване. Разхождаме се по напечените от следобедното слънце тераси и всяка следваща стъпка разкрива различна гледка към една или друга част от зданието, така че погледът да улови нещо ново и още по-красиво.

Продължаваме нататък през галерия в мануелински стил, която извежда към малък двор (т. нар. „тераса на кралицата“) със стълбище към параклиса, чийто алабастров олтар е изработен от Никола дьо Шантрен. Оцелелите при земетресението елементи от манастира са включени в комплекса след основно реновиране, а до тях се появява и часовникова кула. И ако гледката от стените на Замъка на маврите е пленителна, то тази от терасата на двореца е изключителна – зеленото море на парка „Пена“ се разстила на вълни в по-ниските хълмове, за да стигне до Синтра и да прелее към равнините извън града. Разбира се, на площадката с най-добър изглед, се помещава препълнено кафене, но колкото и шумно и горещо да е, сядаме на два свободни стола в самия край. И докато се разхлаждаме с по една студена напитка, си мислим за това какво ли е да живееш сред този лабиринт от цветове и дали се свиква всеки ден да се събуждаш с тази гледка. Едно е сигурно – Националният дворец „Пена“ е десертът сред специалитетите Синтра, затова се радваме, че е последен. Все пак на връщане се отбиваме и в малко заведение срещу гарата – Casa das Queijadas, за да си вземем още няколко queijadas, които да подсладят допълнително пътуването с влака обратно към Лисабон.


Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.