Един ден в Исландия: Bolungarvík и шампионатът по футбол в кал Mýrarbolti

Ако някой ви каже, че Западните фиорди са скучно място, не му вярвайте – винаги може да се натъкнете на нещо интересно и неочаквано… като например първенството по футбол в кал 

Що е то футбол в кал и има ли почва у нас?

Bolungarvík е на 15 километра от Исафьордур, получава статута на градче през 1974 година (kaupstaðarréttindi е правото на дадено селище да търгува и да предоставя услуги на общността – нещо, което го отличава от селото, но не го превръща в истински град) и официално е най-северното селище в Западните фиорди. Населението му от 945 човека го прави и вторo по големина в областта. През седмицата автобусите от Исафьордур тръгват в 14:00 и 18:00 часа, а от Bolungarvík са в 07:30, 13:00 и 16:30 часа. През уикенда може да се използва летищният автобус, който отива до там сутринта и се връща наобратно привечер (според часовете на полетите), като цената и на двата автобуса е 1000 крони. Аз обаче съм решила за пръв път (не само в Исландия, а изобщо) да пътувам на стоп, след като доста хора в града ми казаха, че е обичайна практика, а и летищният автобус тръгва прекалено рано за събота сутрин. Така малко преди обед с Мат стоим на една от главните улици Fjarðarstræti по посока на Bolungarvík и се опитваме да привлечем вниманието на преминаващите коли. Денят е студен и мокър, но след 10-15 минути вече се возим на задната седалка на един джип, а собственикът му се забавлява с набора ни от неприлични думи на исландски, които му рецитираме. След като допълва речника ни с още няколко полезни израза и ни обяснява за гнездящите в блатистата местност покрай пътя птици, ни оставя точно там, където всички отиват днес – калното игрище за футбол. През първия уикенд на август в цялата страна се празнува Verslunarmannahelgi и неслучайно датата е избрана за провеждането на Mýrarbolti – първенството по футбол в кал. Игрището е било прилежно наводнявано през изминалата седмица, за да се подготви почвата, а когато пристигаме, играта е вече в разгара си. Ето правилата според официалния сайт: игрището е с размери 60 х 35 метра, всеки отбор има по 6 играча, на вратаря е позволено да носи топката с ръце на 3 метра от вратата, играе се нито прекалено дълго, нито прекалено кратко. Има розов и черен картон – първият се дава, когато някой нарани друг играч без да иска, след което трябва да го целуне, а вторият се показва при груби фалове, след което нарушителят трябва да играе 2 минути с черна торба на главата. Дърпането и бутането не са забранени, даже се окуражават, разбира се, в рамките на нормалното. Таксата за участие е 6000 крони, а ако нямате отбор, ще бъдете част от сформирания на място такъв от самостоятелно записалите се исландци и чужденци. Докато обикаляме около игрището от палатките се носи музика, лее се бира и навсякъде хвърчи кал. Отборите са често смесени, като момичетата изобщо, ама изобщо не се дават. На мен обаче любимци ми стават четири момчета на видима възраст 6 – 8 години, които имат важната задача да вадят топката, когато изхвърчи от игрището и падне в близкия поток. Газят в ледената вода без колебание и използват паузите между мачовете, за да поиграят на воля в калта. Когато игрите отиват към своя край, поемаме към центъра на селото, където срещаме Роми и Мартин и разходката продължава с тях.

Какво интересно в Bolungarvík?

В името Bolungarvík навярно разпознавате думата vík, която се среща и в Reykjavík, и която означава „залив“. С първата част на името обаче става по-сложно: от староисландски bulungr се превежда „купчина от трупи, дърва за огрев“, но днес се предполага, че става въпрос за онези големи дървени трупи, върху които се местят лодките от сушата във водата. Като се има предвид, че и заливът, и изхвърлените на брега дървета, са били налице от самото заселване на това място, апропо споменато със същото име и в Landnámabók, то Bolungarvík не прави изключение от общото правило за даване на имена от първите заселници – описателни на това, което виждат и намират наоколо. Наистина рибарското селище е едно от най-старите в страната, като според Landnámabók първи тук са дошли Þuríður Sundafyllir и нейният син Völu-Steinn, които около 940 година се установяват при Vatnsnes. Легендата разказва, че Þuríður и нейният брат Þjóðólfur не успели да си разделят земята и бивайки умели в магията, се превръщат един друг в скали. В следващите векове Bolungarvík се утвърждава като едно от най-големите рибарски средища в Исландия заради гъмжащите от улов води в залива. Днес риболовът все още заема главна роля в Западните фиорди, но градчето изглежда някак по-сиво и скучно от останалите рибарски села наоколо. Особената атмосфера е използвана в два съвременни филма, заснети тук – Nói albinói и Þrestir. На главната улица, в сиво-бяла олющена сграда като от зората на родния соц, се намира самотният Natural History Museum (работно време от юни до август, 09:00 – 17:00 часа през седмицата и 10:00 – 17:00 часа през уикенда, вход безплатен до 16 г., 1000 крони за възрастни или 1600 крони комбинаран билет с Ósvör Maritime Museum). Минерали, препарирани животни (включително полярна мечка) и стара китова кост съставляват колекцията. От тук до пристанището са няколко крачки, като по пътя минаваме покрай любопитния двор на малка зеленикава къща – никъде не съм виждала толкова градински джуджета на едно място. Още по-любопитно е близкото дървено табло със стихове от първата поема от поетичната Еда – Völuspá. Близо до водата са се разположили пернатите обитатели на залива, а на една от скалите има табела в памет на смел млад капитан, който се връща в бурното море три пъти, за да спаси моряците си през 1913 година. Тръгваме към плажа, минавайки покрай рушащи се къщи, а времето продължава да бъде студено, влажно и ветровито. Крайбрежната ивица се състои от камъни, по които се ходи доста трудно с обикновени ботуши, но пък гледката към фиордите си струва усилията. На връщане навивам групата да не оставаме до вечерта за летищния автобус, а да се върнем отново на стоп. Този път чакаме малко по-дълго, но не и повече от половин час. Разделили сме се на момче и момиче, защото иначе момчетата смятат, че в противен случай шансовете им драстично намаляват. Ние с Мартин се качваме в колата на исландец и тайландската му приятелка, които от няколко седмици обикалят страната. Предлагат ни да спрем с тях до музея Ósvör Maritime Museum (работно време от юни до август, 09:00 – 17:00 часа през седмицата и 10:00 – 17:00 часа през уикенда, вход 1000 крони или 1600 крони комбинаран билет с Natural History Museum), който е в отбивка точно преди тунела и се състои от няколко дървени постройки с торфени покриви – реплика на старите рибарски колиби от 19-и век. Вече е затворен, затова разглеждаме набързо отвън, след което се наслаждаваме на гледката към залива на Bolungarvík.

На басейн

До края на пребиваването ни в Западните фиорди посещаваме Bolungarvík още два пъти, но само за да отидем на басейн – Sundlaug Bolungarvíkur, който разполага с голям закрит басейн и сауна, както и с открита част, отворена само през лятото (работно време 06:00 до 22:00 часа през седмицата и от 10:00 до 18:00 часа през уикенда; вход за възрастни – 950 крони, за деца до 6 г. – безплатен, за деца от 7 до 16 г. – 280 крони и за пенсионери – 475 крони). Ако сте си забравили банските и хавлията, то може да си наемете такива от рецепцията, а хигиенните изисквания като при всеки друг басейн тук включват душ на голо, преди да влезете в басейна. Ако решите да си вземете душ с бански, най-вероятно ще ви направят забележка. Съблекалните са снабдени с всичко, включително душ-гел, шампоан и сешоари. И да, хубаво е да имате слънцезащитен крем за лицето. Има диспенсер за вода и машина за кафе и чай, които може да пийвате в басейните отвън. Дворът е с изглед към планините и предлага две джакузита с гореща вода – 39 и 41 градуса, детски басейн с нормална температура (ползващ се от всички) и нещо като бидон с ледена вода. Има и сравнително голяма водна пързалка, което определено е лукс за басейните в тази част на страната. Горещата вода се издържа за не повече от 10 минути, а в 10-градусовата успявам да се потопя само до кръста. Но да лежиш в басейна с  температура от 26 градуса, да се наслаждаваш на красивата гледка, чистия въздух и спокойствието наоколо, е най-приятното нещо, което може да се прави в късния следобед. Не барът, а басейнът е мястото, на което може да се запознаете с местните и да си поговорите с тях за каквото и да било. Дистанцията във водата някак магически се скъсява, а нашата група буквално е оградена от 12-годишни, които с удоволствие ни демонстрират префектния си английски, но и са достатъчно ентусиазирани да си говорим на исландски.

На края на света

Старият път за Bolungarvík от 50-те години на 20-и век е минавал покрай планината Óshlíd, но опасните остри завои над океана и падащите от склона камъни принуждават изграждането на дълъг 5.4 км тунел през 2010 година, който днес свързва градчето с Исафьордур. Отсечката обаче все още, макар и рядко, се използва от местни жители, които познават пътят много добре и имат достатъчно малка кола, за да заобиколят безопасно дадени участъци. Лемке, която вече е идвала тук, оставя колата пред срутените скали и продължаваме по пътя пеш. Както на много други места в Исландия, и тук човек се чувства сякаш е влязал в тайния гардероб и се е озовал в любимия си фентъзи филм. Малки скали се врязват във водата, а огромни канари се извисяват пред погледа ни. На няколко места има въжета, които Мат и Мартин използват да се изкачат до средата на склона. Ние през това време се опитваме да снимаме прелитащите гарвани, които са често срещани в Западните фиорди, но иначе са доста рядки птици. Всеки следващ завой примамва с нова и нова гледка и те кара да направиш още една крачка. Сещам се за песента Ofboðslega frægur на Stuðmenn, в която поетът се намира miðja vegu milli malbiksins og regnbogans – на половината път между асфалта и дъгата. Тук сме и ние.

 


Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.