Най-интересното от Лисабон: кварталът на мореплавателите Белем

Да се отдели един цял ден на Санта Мария де Белейн е задължително, но не и напълно задоволително

Padrão dos Descobrimentos

Придвижването от квартал Anjos, където се намира квартирата ни, до избраната за деня част на града, отнема малко повече от 30 минути – първо пътуваме със зелената линия на метрото (Linha Verde) до гара Cais do Sodré, а след това се качваме на влака в посока Кашкайш (Linha de Cascais), чиято трета спирка е именно Belém. И за двата вида транспорт важат картите Viva Viagem, които сме закупили още от първия ден в Лисабон, и зареждаме с по 5-10 евро няколко пъти до края на ваканцията. Разстоянието от спирката до Паметника на Откритията (Padrão dos Descobrimentosработно време 10:00 – 18:00 часа от октомври до февруари и 10:00 – 19:00 часа от март до септември, всеки ден без понеделниците през зимния сезон, вход 5 евро с възможност за комбинирани билети) е малко над километър – живописна отсечка по брега на спокойната и равна река Тежу с изглед към моста „25-ти април“ (Ponte 25 de Abril) и статуята на Христос в Алмада (Santuário Nacional de Cristo Rei), която е точно от другата страна на реката. Сутрин е, а слънцето вече е високо и разточително пилее лъчите си, които блестят по водата и по корпусите на стотиците бели лодки в пристанището Marina de Belém. Зад тях, също толкова бял, се издига 56-метровия монумент, увековечил 32 португалски откриватели на 15-и и 16-и век, между които Вашку да Гама и Фернандо Магелан. Нос на кораб от варовик, понесъл онези дръзки мъже и жени, отплавали към непознатото, точно от това място, където са застинали сега. Паметникът е издигнат през 1940 година, но е изцяло реставриран и официално открит през 1960 година – смята се, че самото му реализиране е част от пропагнадата, провеждана по време на режима на Антониу де Оливейра Салазар. Музайката под краката ни изобразява пътищата на великите мореплаватели. Ние решаваме до пропуснем изкачването с асансьор до панорамната площадка и продължаваме да се движим по брега на реката към следващото малко пристанище Doca do Bom Sucesso. По пътя се натъкваме на няколко интересни гледки: червения фар Belém, скулптурите и инсталациите около близкия Музей на популярното изкуство Museu de Arte Popular и малкият самолет, поставен в чест на пионерите на португалската авиация Артур де Сакадура Кабрал и Гаго Каутиньо, които през 1922 година извършват първия полет над южния Атлантик между Лисабон и Рио де ЖанейроMonumento a Sacadura Cabral e Gago Cautinho.

Torre de Belém

След няколко минути стигаме и до нея – кулата на Белейн (Torre de Belémработно време 10:00 – 17:30 часа октомври до май и 10:00 – 18:30 часа май до септември, почивен ден понеделник, вход 6 евро с възможност за комбинирани билети, безплатен всяка първа неделя в месеца от 10:00 до 14:00 часа). Площадът гъмжи от хора, а все нови и нови прииждат от туристическите автобуси и всички те са устремени към тесния дървен мост, свързващ камък с камъка. Веднага ни става ясно, че сме подценили ситуацията с това колко рано е трябвало да излезем от квартирата, за да не пристигнем заедно с организираните групи, но c’est la vie. И именно защото е такъв, решаваме, че ще погледаме кулата не отвътре, ами отвън, и то от сенчестата тераса на близката сладкарница Confeitaria Nacional Belém (работно време 09:00 – 19:00 часа всеки ден), апропо основана през 1829 година, с чаша кафе и лимонов сладкиш. И все пак кулата е визитната картичка на Belém, така че след кафе паузата се връщаме обратно при нея, за да я разгледаме от всички страни. Опашката отпред сякаш е константна, за разлика от жегата, ставаща все по-настоятелна. Torre de Belém е построена по поръчение на крал Мануел I между 1514 и 1520 година като част от защитните укрепления, които трябва да пазят северния бряг на Тежу от нападенията на холандски и английски пирати. Всъщност първоначално кулата се намира върху малък остров насред реката, но голямото земетресение от 1755 година повлиява на нейното течение и днес укреплението е долепено до брега. Франсишку де Аруда е главният архитект, а творбата му, издигната в чест на експедицията на Вашку да Гама, се превръща в един от най-изящните примери на стила Мануелин. Съвсем сполучливо в пътеводителя за Португалия на Lonely Planet я сравняват с майсторски издялана фигурка за шах, наистина прилича на топ от перлено-сива слонова кост. Преди време съжалявах, ако по някаква причина не можех да посетя дадена забележителност. Сега се радвам, защото знам, че ще се върна отново на същото място.

Centro Cultural de Belém

Пресичаме сенчестия парк пред кулата Jardim da Torre de Belém, който е пълен с продавачи на какво ли не, и се насочваме към един от надлезите, за да пресечем широкия булевард Av. Brasília. От другата страна, успоредно на него, е булевард Av. da Índia, който привлича вниманието ни с цветните сгради, някога фабрики, днес превърнати в галерии и музеи: Galeria Avenida da Índia, GCKarnart и Centro de Arqueologia de Lisboa. Ние сме се насочили към горещо препоръчания от Lonely Planet културен център Centro Cultural de Belém (адрес Praça do Império, работно време 08:00 – 20:00 часа от понеделник до петък и 10:00 – 18:00 часа през уикенда и в празнични дни), който отваря врати през 1993 година. Решението за построяването на огромния комплекс е взето още през 1988 година като част от подготовката на Португалия да поеме президентството на ЕС през 1992 година (все пак си нямат НДК) – с ясната идея обаче, че след като си изпълни административните функции, сградата ще служи за провеждане на конференции, изложби, концерти и всякакви културни мероприятия. Минимализмът на зданието и дизайнът зад дебелите стени са все още в крак с времето, а шумът от големия булевард и тълпите туристи остава в миналото, веднага след като преминем външните стени. На долното ниво са разполжени магазини за произведения на изкуството, сувенири, дрехи, бижута и книги, а широко стълбище извежда към огромна площадка с модернистични скулптури. Тук е входът за Музея на съвременното изкуство „Берардо“ – Museu Coleção Berardo (работно време 10:00 – 19:00 часа всеки ден, вход 5 евро, безплатен в събота), събрал колекцията на милионера Жозе Берардо. След кратко пазаруване на сувенири с лика на може би най-известния португалски поет Фернанду Песоа, влизаме вътре, за да потърсим още едно от препоръчаните от Lonely Planet места – ресторантът Este Oeste. Имаме късмет, че ни трябва маса за двама, защото заведението е препълнено, както просторната тераса отвън, така и двете вътрешни нива. Непринудена, но стилна атмосфера, безупречно обслужване и наистина невероятно вкусна храна на прилична цена – суши и ориз със зеленчуци по япоски, поляти, разбира се, с португалско вино. А от площадките се разкрива невероятна гледка както към брега на Тежу с вече изброените по-горе забележителности, така и към следващата цел за деня – манастирът.

Mosteiro dos Jerónimos

За да стигнем до Йеронимския манастир (Mosteiro dos Jerónimos, адрес Praça do Império, работно време всеки ден от 10:00 – 17:30 часа от октомври до май и от 10:00 -18:30 часа от май до септември, вход 10 евро с възможност за комбинирани билети), пресичаме парка Jardim da Praça do Império с красив фонтан в центъра и широки алеи около него, но липса на почти каквато и да е сянка. Успяваме да уцелим момент с по-малко посетители и бързо се сдобиваме с билети за манастирския комплекс, който заедно с Torre de Belém е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО през 1983 година. Също като това на кулата, строителството на манастира започва при крал  Мануел I през 1501 година (въпреки, че идеята е на принц Енрике Мореплавателя), но отнема почти 100 години, което е причината мануелинския архитектурен стил да се смеси с готически, ренесансови и неокласически форми. Манастирът оцелява по време на вече споменатото голямо земетресение през 1755 година, като само малка част от статуиите и елементите на фасадата са срутени. Португалските откриватели стоят в основата и на този архитектурен шедьовър, защото парите за сроителството идват от търговията с Индиите, а златото от Бразилия и африканските колонии. А златото е в изобилие в църквата Santa Maria, в която влизаме първо. Тук се намират кралските гробници, както и тези на мореплавателя Вашку да Гама и на поетите Луиш Ваш де Камойш и Фернанду Песоа. Шест огромни колони поддържат свод от орнаменти, светлината е приглушена и е красиво, много красиво. Излизайки навън слънцето заслепява почти толкова, колкото и гледката към двора. От пътеводителя за Португалия на National Geographic знам, че в камъка са издялани знаци на масоните каменоделци-зидари, работили по строежа, но елементите са толкова многобройни и толкова разнообразни, че съзнателно се отказвам да ги търся. В тези моменти се опитвам да си представя кой и как създава подобна красота. Обикаляме коридорите горе, няколко пъти, след това слизаме долу и сядаме на една от каменните пейки. Спокойно мога да кажа, че манастирът е по-красив от всеки един от прекрасните замъци в Синтра. Скоро потокът от посетители осезаемо се засилва и решаваме, че това е моментът да продължим нататък с разходката.

Palácio Nacional da Ajuda

Следващата забележителност в програмата за деня е Националният дворец „Ажуда“ (Palácio Nacional da Ajuda, адрес Largo da Ajuda, работно време от 10:00 – 18:00 часа от четвъртък до вторник, вход 5 евро с възможност за комбинирани билети), който въпреки, че е в района на Белейн, е на 1,6 км от манастира и то след изкачване по хълм. Знам, че трамвай 18, а най-вероятно и някой автобус, отива до там, но не ни се чака в жегата и решавам да попитам шофьора на едно от спрелите таксита дали ще ни закара до двореца въпреки разстоянието. Удоволствието да стигнем за по-малко от 10 минути ни струва само 6 евро, а и така ни остава повече време за разглеждане преди дворецът да затвори. Спокойно мога да кажа, че това е най-спокойното място в Лисабон и околностите – посетителите се броят на пръсти, а може би просто улучваме такъв ден и час. Дворецът е построен в началото на 19-и век в неокласически стил, като служи за кралска резиденция от 1860 година до края на монархията през 1910 година. Залите и апартаментите са обзаведени подобно на тези във всеки един голям европейски дворец – и тук не липсват кристалните полилеи, фламандските гоблени, позлатените мебели, порцеланът, фреските по таваните и всички останали произведения на изкуството. Най-старите от тях датират от 14-и век, а най-новите са съвременни картини, изобразяващи домашни животни на фона на различни зали от двореца. На тръгване служителката на касата ни упътва до най-близката спирка обратно към центъра на Белейн, където трябва да се върнем поради много важна причина. Иначе пред самия дворец спира автобус 760, който отива до центъра на Лисабон и площад Praça do Comércio. Минаваме през вътрешния двор и излизаме на тиха улица с цветни къщи и изглед към реката – Calçada da Ajuda. Автобус 729 не се оказва много редовен, но все пак се появява след 10-15 минути и за още толкова ни връща обратно до Largo dos Jerónimos.

Pastéis de Belém

След пътуването в задушния автобус, разходката на въздух в късния следобед е повече от приятна. В тази част на Белейн почти всяка сграда е украсена с цветно азулежу и зад почти всеки ъгъл се крие нещо интересно за снимане. Може би заради делничния ден, може би заради часа, но наоколо животът тече с необяснимо спокойствие, в ритъма на фадо. Част от този сладък португалски начин на живот е и тартът с яйчен крем, известен като pastel de nata или единствено и само тук като pastel de Belém. Първият вариант вече е изпробван още преди години във Фуншал, а и съвсем скоро, преди дни в Лисабон, но сега ще опитаме оригинала в изключително популярната сладкарница Pastéis de Belém (адрес Rua de Belém 84-92, работно време 08:00 – 23:00 часа от октомври до юни и 08:00 – 24:00 от юли до септември). В нея от 1837 година сладкишите се приготвят по оригиналната и, разбира се, тайна рецепта на монасите от близкия Йеронимски манастир. Както повечето стари рецепти за португалски сладки, и тази изобилства от захар и жълтъци – причината за това е, че белтъците били използвани в големи количества за бистрене на произвежданото в манастирите вино, а с оставащите жълтъци монасите и монахините приготвяли различни слакди. Пред гишето, което продава пащейш за вкъщи, има голяма опашка от чакащи, но ние искаме да седнем вътре. Отново имаме късмет, че ни трябва маса за двама, защото ни настаняват веднага в иначе наистина препълненото заведение. Старинни плочки азулежу красят стените на големите зали, но автентичната атмосфера някак липсва. Вътре е в пъти по-шумно от улицата. Сладкишите обаче са в пъти по-вкусни от другите такива опитани до сега, тъй като са още топли в момента на сервирането. Денят в Белейн завършва по начина, по който започва – с нещо сладко и с добро настроение.


Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *